Кой се страхува от хората с увреждания

В Европейския съюз днес над 90 милиона души са с установени увреждания. Това ще рече, че един от всеки шест човека в ЕС няма възможност пълноценно да участва в стопанския и обществения живот поради наличието на бариери, свързани със жизнената среда и с нагласите на хората.

В България ситуацията е още по-сериозна – близо 900 хил. човека са регистрирани с поне един траен здравословен проблем или заболяване. По данни на НСИ за 2016 г. работната сила в страната е приблизително 3 200 000 души на възраст между 15 – 64 години, а регистрираните с поне едно трайно затруднение при извършване на ежедневните дейности са над 500 хиляди.

Отчитайки икономическата среда, динамиката на пазара на труда както и бързото застаряване на населението (България е сред държавите с най-възрастно население, за съжаление не поради висока продължителност на живота, а поради ниска раждаемост, трайно поддържан висок % на емигриране сред по-младото поколение и поради проблеми в здравеопазването), разглежданият проблем се превръща в национален приоритет.

Този приоритет поставя цели и налага мерки за подобряване качеството на живот на хората с увреждания, за недопускане на дискриминация по признак „увреждане“ и за гарантиране на тяхното пълноценно и активно участие във всички области на обществения живот. От друга страна, той изисква ефективно насочване на бюджетните средства към хората, които имат най-голяма нужда от тях посредством прецизиране на нормативната уредба, чрез залагане на количествени и качествени изисквания както на входа на системата, така и в достъпа до програми и привилегии.

Ако досега в България се казва колко процента е намалена работоспособността и това го пише в решенията на ТЕЛК, тази класификация на Световната здравна организация (СЗО) по-скоро говориза остатъчна функционалност, а именно колко работоспособност има в един човек, който е претърпял съответното заболяване. А това е принципно различен поглед и подход към хората, които имат увреждания. Загубата на функционалност, от чиято степен ще зависи отпускането на инвалидна пенсия ще се определя по международната класификация на функционалността на СЗО, която се ползва от много страни в ЕС.

Тази методика отчита както физическите промени, настъпили вследствие на заболяването, така и способностите на човек – какви дейности може да изпълнява, може ли да се грижи сам за себе си, да работи и какви са необходимите индивидуални условия за целта. Така се налага визията за „увреждането“ като социален, а не само като тясно медицински „феномен“. Акцентът се поставя върху концепцията за социално включване на хората с увреждания.

На практика с хората в работоспособна възраст след медицинска експертиза от лекарска комисия, трябва да се ангажира социална комисия (в която да участват лекари по трудова медицина, социални работници, служители на НОИ), която да оцени възможностите за работа и необходимите индивидуални социални придобивки. Тя трябва да определи дали човек може да се върне на досегашната си работа, на същата, или на друга длъжност, или заболяването му изисква трудоустрояване, или преквалификация.

И тук държавата трябва да мобилизира своите ресурси и инструменти за да стимулира хората да се върнат и участват в пазара на труда, създавайки им материален стимул да предпочитат заплатата пред получаването на помощи и пенсия. Държавата трябва да заложи на различни мерки като стимули за работодателя и включването на хората в различни програми по заетостта, за да може повече хора с увреждания да се върнат на пазара на труда.

Друг основен проблем е високата нормативна защита, с която се ползват лицата с увреждания на пазара на труда и която затруднява тяхната интеграция. Тя носи по-скоро възпиращ спрямо работодателите ефект, който оказва неблагоприятно влияние върху икономическата активност и социалното включване на хората с увреждания. Доказателство са слабият интерес на работодателите от частния сектор към програмите за насърчаване на заетостта на хората с увреждания, администрирани от Агенция по заетостта, така и от ниската икономическа активност, с която се характеризира целевата група. А всъщност осигуряването на заетост и възможността за независим живот на хората с увреждания е пътят към трайното им и пълноценно интегриране. Много са примерите от професионалната ми практика на активно и ангажирано поведение на колеги със значителен процент неработоспособност. С младия, току що завършил маркетолог и стажант, а по-късно младши експерт Н.К. (и с неговите колеги) в голяма енергийна компания трябваше да подготвим 27 регионални бизнес-плана с пазарни анализи и прогнози. През двата месеца на денонощна работа, той беше лидер и мотиватор на здравите и можещите. Той идваше преди всички рано сутрин – подреден, задълбочен, аналитичен и пълен с идеи.

Или колежката на инвалидния стол В.И., която и днес е най-добрият, системен и мислещ редактор в друга голяма енергийна компания. С прекрасен образен език и стил, работеща в затворено пространството между четири стени, но имаща целия свят. Един млад и красив, образован и устремен човек с пречупена на 20-годишна възраст при транспортно произшествие физика. Заливащите позитивизъм и усмивка те карат да забравиш за личната й трагедия и да се стремиш да работиш заедно с нея.

А също и колежката преодоляла най-тежката диагноза, която след преливките в химиотерапия идваше направо на работа, за да не натежи на никого отсъствието й дори за няколко часа.

Тези и още много примери, които са в ежедневието на всеки от нас ни карат да сме още по-отговорни и ангажирани към тях – нашите колеги в неравностойно положение, които очакват условия за работа и социална среда за професионална реализация и достоен живот. Затова и съм сигурна, че подобни хора нямат нужда от пресилена нормативна защита. Всъщност тя е една от основните причини за консервативно отношение на работодателите към целевата група. Или

трудният изход затруднява входа

И докато нормативната защита има своята аргументираност за инвалидизирани в процеса на труда работници и служители, то нейното прилагане при нов подбор е своеобразна бариера и за двете страни. Основният проблем тук е в невъзможността за освобождаване. Във време на икономическа несигурност, когато за да оцелее бизнесът трябва да е максимално гъвкав и ефективен в ползване на ресурсите, когато автоматизацията на труда допълнително редуцира работни места, това ограничение се превръща в сериозна пречка пред наемане на служители с ТЕЛК. И започва хитруване – работодателите заобикалят Наредба за определяне на работните места подходящи за трудоустрояване на лица с намалена работоспособност чрез прекомерно високи изисквания. От друга страна, хората с увреждания крият част от експертизата си за да успеят да си намерят работа.

Друг сериозен проблем сапроцедурите по отпускане на целеви средства за адаптиране и оборудване на работното място, предоставяни от Агенцията за хората с увреждания. Те са бюрократични и с ограничения в обхвата на кандидатстващите работодатели.

Къде да търсим решенията, полезни и за двете страни?

Отлична възможност с традиции у нас е кооперирането на хората с увреждания. За тях, както и за други социални предприятия Европейските фондове и програмите по социално предприемачество предоставят грантови схеми за финансиране на нови продукти и услуги.

Иновативен подход е социалните предприятия и кооперации на хора с увреждания да предлагат на работодателите персонал на лизинг. Така работодателят сключва бизнес към бизнес договори с контрагенти. Чрез своите членове или служители контрагентът предоставя договорираните трудови умения и услуги. Без наемащата страна да се притеснява за ТЕЛК ограничения при промяна на оператора.

Друга добра възможност за развитие на проектната активност и стимулиране на предприемачеството са програмите за предоставяне на кредити без лихва на хора с увреждания. Самостоятелните планове за интеграция предоставят отлични възможности за малък бизнес в партньорство с частния сектор.

Не на последно място, дигиталните технологии и системи, проекти и услуги ще позволят гъвкавото наемане и на хора с увреждания, създавайки нови възможности за реализация на тези хора на пазара на високотехнологичен труд. Защото IP-адресът еманципира работното място. Мобилността заменя уседналостта. Номадството – общността. При това не само на вътрешния, но и на международния пазар на труда.

Предлаганите решения свързани с пазара на труда в посока разширяване на свободата на договаряне между работник и работодател не са нови. Ролята на централната и местна власт основно са в осигуряване на по-достъпна среда, финансиране на проекти за адаптация на работни места и създаване на системи за образование и професионална квалификация на хората с увреждания. Ясно е и че работодателите са едната страна в процеса, другата са хората с увреждания, третата са институциите, които трябва да подготвят промените в законодателството. 

                                                                                                                   Автор: Ваня Кънева

Източник: http://www.manager.bg/