Протестиращите свършиха своята работа – нека заповядат експертите! Размисли след протеста на национално представителните организации за хора с увреждания

Александър Велков

  На 11 април 2018 г. станахме свидетели на едно важно историческо събитие от битието на хората с увреждания и техните организации. Национално  представителни субекти от неправителствения сектор успяха да активизират над 6 хил. човека, които излязоха на протест срещу  готвени от правителството реформи, свързани с оценката на трудоспособността. Кой би си помислил, доскоро че организации,  голяма част от съществуването на които е преминало по времето на социализма ще се осмелят да предприемат  подобна крачка. Такива структури, едно от често използваните определения, за които е „консервативни“(с всичките позитиви и негативи, стоящи зад това) този път се обединиха,  полагайки подписа си под протестна нота, координирайки действията си и призовавайки членовете си да ги подкрепят в опита им да защитят интересите на хората с увреждания в България. Тук дори няма да коментираме дали опасенията за реформи в наш ущърб са основателни. Вероятно е така, тъй като сме ставали свидетели и на други актове на държавата, ощетяващи гражданите в неравностойно положение.  Може би активизирането на съюзите на слепи, глухи и инвалиди се дължи на постепенното осъзнаване от големите ни организации, че притежават механизми да влияят върху политиките, предприемани от властимащите спрямо техните членове. Дали това е един от сигналите, че преходът вече е в историята или най-малкото ставаме свидетели на началото на неговия край – смело предположение, но всъщност не толкова трудно подкрепимо с аргументи.

  Колапсът, обхванал държавата ни след 1989 г. засегна всички сфери на живота ни. Отражението върху хората с увреждания беше чудовищно – повечето от тях загубиха работните си места, възможностите да спортуват, да получават качествени  помощни технически средства и др. Налаганата  с ускорени темпове западноевропейскоамериканска идеология гласеше, че бившите инвалиди би трябвало да са щастливи, че вече ги смятат за равни, че ги допускат да посещават университети и изучават доскоро забранени специалности, че им гарантират законово възможности да работят извън специализираната затворена среда. Концепцията, наложила се вече в старите демокрации трудно можеше  бързо да пусне корени у нас, още повече в същия вид. И вместо самочувствието на хората с увреждания да се повиши, те  се оказаха смачкани под тежестта на битовите си несгоди. И така, осъзнавайки горчивата истина, че макар и малко по-равни от преди, поне на книга, са доста по-гладни, мнозинството от страдащите от различни недъзи премина от едно състояние на безтегловност в друго. През  социализма, към който мнозина се връщат с носталгия, пътят ни беше предначертан, вярно, човек нямаше кой знае какви амбиции извън простичките неща – работа, семейство, почивка на море. Но и  не бяхме спохождани от изненади, по-големи от тази да останем без някой и друг купон за стол.  Нещо, което Радой ралин е описал прекрасно в „Безглаголно стихотворение“. След промените, един живот изпъстрен с малко или много бледи цветове, изведнъж посивя и се превърна в депресиращо сиво съществуване между четири стени.

  Вече близо 30 години хората не крият разочарованието си, обвинявайки своите съюзи за това, че не могат да им осигурят същия стандарт като преди, да им намерят работа, да им доставят модерни устройства за придвижване и пр. Както и всички упрекваме политиците и държавата, че не прави достатъчно за нашето образование, финансова стабилност и физическа сигурност. Но парламентът е далеко, а съюзите – на една ръка разстояние. Като че ли в някакъв момент  това разстояние - между организациите и техните членове придоби космически размери. Сега като че ли наблюдаваме обратният  процес – едните все повече осъзнават, че високите им изисквания към НПО-тата са нереалистични, а другите – че не са толкова безсилни и зависими и въпреки, че получават субсидии от държавата това не означава, че гласът им не може да се чуе.

    През последните години имахме възможност да наблюдаваме няколко протеста от социален характер. В резултат на това бяха свалени две правителства и изпълнени редица искания от финансов и нефинансов характер – на учителите, на майките на деца с увреждания, на полицаите и т. н.  Вероятно активизирането на  национално  представителните организации за хора с увреждания изглежда нещо съвсем естествено, в контекста на тези събития. Въпреки това е любопитно да наблюдаваме как те се ориентират в една доста нетипична за тях обстановка. А поводи за гражданско неподчинение определено не липсват- българската действителност всекидневно ни предоставя такива.

    Протестът на национално  представителните организации, състоял се на 11 април, беше много добре организиран и  това се отнася за предварителната подготовка и самият начин за провеждане. Членовете, на които беше обяснена същността на реформата последваха своите неформални лидери. Тоест инициативата бе подета отгоре-надолу – нещо твърде любопитно за анализ, което не бива да се маркира със знак „плюс“ или „минус“. Не беше така в края на 1989 г. и само можем да предполагаме дали някога ще се завърне тази спонтанност сред гражданите с увреждания.

    Друго нещо, набиващо се на очи, е че сякаш  основните организатори не бяха подкрепени от много други граждански субекти. Имаше някои такива, но можем да го смятаме по-скоро за изключение. Причините са комплексни, но нека погледнем в собствения си двор: за жалост освен ССБ нямаме друго достатъчно авторитетно НПО, отстояващо правата ни. Става дума за права, а не за разпределяне на дарения, обучения или друг тип услуги. Така че, имайки предвид и досегашната си дейност, ССБ зае мястото си на флагман, без на практика да има придружаващи кораби. Или ако трябва да сме по-точни – няколкото организации, ангажирани с работа с незрящи традиционно обединяват исканията си и те биват прокарвани с подкрепата на ССБ, като организация с най-голям авторитет. Поне с такова впечатление оставаме като странични наблюдатели – за да се потвърдят трябва да се направи анализ напр. на протоколите от заседанията на Националния съвет по рехабилитация. При всички случаи пропастта между дотираните ежегодно от държавата НПО-та и работещите на местно ниво е все толкова голяма. Само едно от потвържденията за  последното е шестият протест на родители и близки на хора с увреждания, провел се вчера. Организациите, създадени от тези близки, като че ли не се дистанцираха официално, но и не изразиха подкрепа за събитието под шапката на големите съюзи.

  След протеста на 11 април започна период на преговори с правителството за начините, по които ще бъде проведена реформата. Първият успех е налице:  Здравното министерство оттегли готвените промени в системата за получаване на ТЕЛК. „Реформа да, но не така“ беше един от лозунгите на протеста.  Можем само да се надяваме, че лидерите на национално представените нпо и  техният обединен експертен състав ще предложи силна концепция в полза на над 500 хил. човека в неравностойно положение.  Техните лидери и представители звучаха достатъчно авторитетно в подготвените около събитието документи, изяви  в медиите и изказвания на площад „Съединение“. Тази част от задачата бе изпълнена –активисти, експерти, законодатели и властимащи са изправени пред доста по-сериозното изпитание, което условно бихме могли да наречем „кардинални промени в системата за здравна оценка, социално подпомагане и услуги за хората с увреждания в България“. Предстои да видим дали просто ще бъде запазено статуквото, чрез протакане на промените от страна на тези, чието задължение е да ги извършат? Дали ще бъдат премахнати още привилегии и ще бъдат наложени нови рестрикции, от които в по-голяма степен ще пострадат най-малко виновните? Или действително ще бъде стартиран процес, който да доведе до ограничаване на неправомерно раздадените ТЕЛК-ове, по прецизно разпределяне на ограничения ресурс и стимулиране на конкурентноспособните сред нас да се реализират на пазара на труда.