По пътя на приятелството

По пътя на приятелството

Даниела Дамянова 

Във все още лятната приятна и топла софийска вечер след месеци на подготовка от пл. „Александър Невски” в 21,00 часа 100 души членове на ССБ и представители на Столична община с 2 автобуса, всеки от които с по двама шофьори и собствен екскурзовод, с много настроение поема по дълъг път – на среща семинар и обмяна на опит с представители на Федерацията на слепите в Турция и отговорни фактори от общината в Истанбул.

Екскурзовод на нашия автобус е Вяра Гълъбова, която през цялото време увлекателно разказва за всички забележителности, покрай които се минава на българска територия. Пътят за Цариград /Константинопол, Истанбул/, до който стига и Кхан Крум още през 817г. е известен като Виа Милитарис. Първото по-голямо селище, покрай което минаваме е Ихтиман – заселници се появяват тук още през ІV в. с голямото преселение на народите, през VІІ век идват славяните, а през 986 г. е известната битка при прохода „Траянови врата” с  войските на византийския император Василий ІІ наречен Българоубиец. Първата битка е спечелена и по-този начин става успешна отбраната на Сердика, но по-късно след загубени битки войните на Самуил са жестоко ослепени. Следващият интересен обект е Римската крепост Белчин и Цари Мали град – малкия Цариград, от който днес е запазено съвсем малко. Още келти и готи водят битки при планината Рила и Верила в VІІІ век пр. н. е. Можем само да се гордеем, че подобни древни артефакти има само на 5 места в света и нашето е едно от тях. Днес Ихтиман има 40 000 жители. Старото име на града е Стипон, или Щипон – вероятно дадено от дъщерята на Теодосий ІІ. Съществува легенда, че произходът може и да е от тюркски език, свързан с мъглата наоколо в смисъл „Их ти ман” – „Брей че туман, /мъгла/”. През 19-ти век жителите на областта активно се включват в Априлското въстание, взимат участие в Хвърковатата чета на Георги Бенковски в състава на Четвърти революционен окръг, по-късно посрещат възторжено войските на ген. Гурко през освободителната руско – турска война през 1878г.

Навлизаме в равна Тракия и скоро се забелязват светлините на  гр. Пазарджик – от турски пазар и джик – малко населено място, тоест името на града се превежда като малък търговски град. Днес наброява 100 000 жители. Сведения за селището има от времето на 8-мия султан на Турция Баязид и нашествието на татари в 17-ти век, когато в писмени източници се среща името Татар Пазарджик. Тогава в града е имало много обори, конак, къщи и цели 18 джамии. Тук е бил и най-големия хан на Балканите – за хиляди глави добитък – Куршум хан. Днес са останали само конака и 1 джамия. През 16 - ти век е построена църквата „Успение Богородично” с едни от най-старите икони в България, датирани от 14 – ти век. Тук е роден и войводата Бенковски, в близкото с. Калугерово.

В тези земи някога живее тракийското племе одриси – вероятно на тях е кръстен и гр. Одрин /Адрианопол, Едирне/ днес в границите на република Турция. Български археолози откриха столицата на Одриското царство на хълма Перперикон и има всички шансове това да стане една от перлите на българския туризъм, привличайки милиони посетители. Интересно е да се знае, че одрисите помагат на троянците в Троянската война срещу войските на Спарта.

Веднага след Пазарджик по бързата магистрала стигаме и гр. Пловдив – един град с история древна колкото на Троя – датираща от 400 г. пр. н. е. Някога носи името Филипополис – градът на Филип Македонски, по – късно Тримонциум – градът на 3-те хълма, след това Пълдин, Пулпудева, Пловдив. Слизаме от магистралата и потегляме на юг по двулентов път към Турция, защото магистрала „Марица” в този участък все още не е готова.

Екскурзоводът решава да ни разкаже малко за страната, която ще посетим. Днес Турция е страна с мощна икономика, развива исторически проучвания, има обширна територия разположена на 2 континента, наследник е на древна култура - римска, византийска, тракийска, християнска, ислямска, Съхранява техните традиции и да развива съвременна култура. Турция има 80 милиона жители, затова съществуват опасения в Европа, че ако стане член на ЕС, ще обсеби фондовете разпределяни според броя на населението. Страната е на първо място в света по производство на памук, зехтин, маслини, ядки, сушени плодове и зеленчуци. Твърди се, че около 80 % от облеклото и обувките внасяни в Европа са турско производство, конкуриращо успешно инвазията на китайците. Турция е на първо място по отглеждане на лалета. Лалето е национален турски символ и по този повод доста спорят с холандците.

Интересен обект на поклонническия туризъм е гр. Ефес, където е къщата на Дева Мария, близо до извор с лечебна вода с 3 чучура символизиращи вода за здраве, младост,  дълголетие, берекет. Там е и гробът на Дева Мария. Храмовият празник е на 15 август – Успение Богородично, познат у нас като Голяма Богородица. На това място се стичат християни и мюсюлмани, защото е съвсем човешко при болест и страдание да се молиш на всички богове, да не ги делиш и да се уповаваш с надежда на тяхната помощ. В Йерусалим също има гроб на Дева Мария, но саркофагът е празен, така че въпросът къде е погребана Дева Мария стои открит.

Друг интересен обект е Кападокия – скални жилища и градове на ранните християни, вкопани изцяло в земята, с проходи, хранилища, животни, обществени зали.  Известни са поне 8 нива, но туристи се допускат до 4-то ниво под земята. Запазени са въздухопроводите, по които и днес се пречиства въздуха в дълбочина. Особено успешна е била отбраната, защото през тесните коридори не са можели да проникнат повече от двама войника на нашествениците и те лесно са били неутрализирани.

Българските туристически групи обичат да посещават и гр. Коня – център на дервиши, въртящите се танцьори, чиито ритуали символизират с фигури взаимодействието между слънцето и земята. В пътуването си ние ще посетим и Одрин – градът на фонтаните, ще видим там и джамията на Султан Селим – Селими джамия, с нейните 3 минарета.

Слушайки с интерес, минаваме границата / проверяват паспортите ни без да слизаме от автобуса, любезно и бързо ни обслужват, дори турските гранични полицаи ни поздравяват на български и ни пожелават приятен път/ . Следва кратка дрямка в автобуса и с първите лъчи на зората стигаме в Сиврили, където пием кафе на турска територия. Оказва се, че турците предпочитат чай и кафето съвсем не е турското национално питие, както сме свикнали да мислим.

Пътуваме по крайбрежието на Мраморно море, близо до проливите Босфора и Дарданелите. Няма известни курорти – те са предимно на Средиземно море. Тук брегът е висок, стръмен, няма пясъчни ивици, затова хотелите, доколкото ги има въобще, са с басейни – в Силиври и Текирдаг. Текирдаг е известен от романа на Решат Нури „Чучулигата”, една лирична история на будна и образована турска девойка и нейният роман с представител на младотурците и неин братовчед Каран, завършила щастливо и даваща представа за процесите в Турция и опитите й за модернизация в началото на ХХ век. Нивото на Мраморно море е по-ниско от това на Черно море, затова се счита, че е доста мръсно. Името си дължи на мраморните кариери за добив на червен мрамор.

Нашият екскурзовод шеговито обяснява, че в Турция има държавен монопол на тютюна и алкохола, произвеждат се само в държавни специализирани фабрики, поради  което се счита, че няма цигари и алкохол менте – тоест липсва Цар Киро.  Ракията е известна като лъвско мляко, нарича се Йени Ракъ, прилича на нашата анасонлийка и побелява при разреждане с вода.

Столица на Турция е Анкара /старо име Ангора – поради добиваната в района прословута ангорска върна от козината на отглежданите по хълмистите планини наоколо кози/. Определена е за столица от Ататюрк след младотурската революция, сложила край на феодалното султанско управление. Първоначално е малко селище, с нищо неизвестно, но днес е голям град с около 6 милиона жители по официални данни, а всъщност може би доста повече. Разположен в центъра на Анадола /римската провинция Анатолия/ върху сухо, неплодородно плато, с рядка и оскъдна растителност, но днес ускорено се озеленява. Няма много исторически забележителности, по – известни са музеят на Хетското изкуство, Мавзолеят на Ататюрк и  Атакуле с въртящата се сладкарница – 45 минути пълен оборот и изглед към цяла Анкара, придружен от поднасяне на  кафе за 4-5 лири. Град на контрастите – централни части от метал и стъкло, чисти, красиви и внушителни, пълни с европейски облечени усмихнати млади хора и крайни типично ориенталски квартали, в които обитателите са с традиционно ислямско облекло.

Истанбул е космополитен град, с около 20 милиона население. Общата  дължина на азиатската и европейската част е около 200 км., а ширината - около 80 км. Предстои изграждане на тунел между Европа и Азия под Босфора – очаква се откриване през месец ноември 2013 година. Планира се и метро в тунела, вече се изгражда първата метростанция. Големи градски магистрали са изградени за убийствения трафик. Днес има и новост – по средата на платната между двете посоки  се движат метробуси в ограничени коридори, недостъпни за другото движение и то в посока обратна на основното движение. Единственият начин за сравнително нормално придвижване в задръстванията е именно с метробусите. Трудно е да се предположи как ли се придвижват истанбулци, ако живеят в единия край на града, а работят в другия? В сравнение с този трафик, транспортът в София е направо песен.

Характерно е, че банките купуват терени, първо се изгражда цялата инфраструктура, снабдяването с ток, газ, вода, комуникации, естествено веднага се изгражда и джамия и едва след това терените се продават или на тях направо се строят жилища, магазини, офиси и др. Така че никой не копае положения асфалт, за да прокарва каквото и да е – както е в София например. Затова по улиците и булевардите няма никакви дупки. Повечето нови жилищни комплекси са от затворен тип и в тях влизат с пропуск само обитателите или техните гости, при това само след предварително предупреждение – поради опасения от нападения на кюрдски терористи. Районът на Турция и на гр. Истанбул е силно сеизмичен. През 1999 г. земетресение от 7 –ма степен срина цели квартали и част от магистралните мостове по пътя между Истанбул и Анкара. Българският квартал Авджилар, застроен с използване на пясък от Мраморно море, който поради солта е нетраен строителен материал, пострада сериозно и се налага да бъде възстановяван. Днес там има българско училище, много магазини, кафенета и ресторанти.

В Истанбул особено красив е кварталът на небостъргачите с високата си като кула сграда – височина 165 м. и красивата „сеир терасъ”, която се върти бавно на 360 градуса откривайки несравними спиращи дъха гледки наоколо. Олимпийският стадион е с формата на космически кораб – символ на новата модерна държава, каквато Турция иска да бъде. Автогарата на Истанбул е с 4 подземни и 4 надземни нива, едно огромно съоръжение, което бълва пътници отвсякъде и за навсякъде. Минаваме покрай нея, после покрай Аднан Медресе, където е погребан Тургут Йозал и крепостта Аксарай.

В Истанбул ни посреща Рамадан Кочак -  Зам. председател на Федерацията на турските слепи. Отправя топли думи към българската делегация и я кани в сградата на един от полицейските участъци, където в огромен официален салон е поднесена богата закуска и топли напитки за стоте гости от България.  Господин Кочак отправя сърдечни приветствия,  пожелава ни много приятни моменти заедно с турските ни колеги. Добри пожелания отправя и Нурсен Йоздемир – също Зам. председател на Федерацията на турските слепи.

След закуската се отправяме на панорамна обиколка в гр. Истанбул и към „Айя София” или Базиликата „Св. София”, построена по времето на император Юстиниан през ІV век пр. н. е. В нея са вградени колони от древни езически храмове на римската империя, както и останки от храм на Артемида и Мавзол, откъдето идва и понятието мавзолей в съвременния български език. През 1453 г. първият султан я превръща в джамия. Седмият султан Мехмед Фатих Завоевателя построява и минарета. Легендата твърди, че на една от колоните, там където се е подпирал пророка Мохамед е останала дупка , видима и до днес, като казват че молитвите пред нея се сбъдват. Внушителната постройка, която 1000 години е била молитвен храм, 5 века джамия – днес е музей, който спира дъха с внушителната си красота. На първия етаж в нея се молели царете и техните свити, там се извършвали и тържествените коронации, на втория етаж се молели цариците, тук е била и хубавата Елена според някои легенди. Днес Базиликата е превърната  в музей от Ататюрк през 1929 г.  в желанието му да сложи край на спомените за войните и насилието на верска основа в миналото на Османската империя и да впише съвременна Турция в демократичните традиции на модерна Европа. Днешните му последователи в лицето на протестиращите на площад „Тексим” млади хора не случайно скандират: „Ние не сме османлии, ние сме европейци!”

След много снимки и усмивки в слънчевия и топъл ден, се отправяме към Цистерната Водохранилището на Юстиниан. Космополитният град е бил обсаждан многократно и необходимостта от достатъчно запаси от вода е била жизнено важна. Затова още в древността са изграждани такива подземни водохранилища.  Султанският дворец се е снабдявал с вода събирана от 7 различни места. В тази Цистерна са вградени 365 колони от езически храмове, някои от тях с разлика във височината, та са се наложили доста интересни укрепвания. Запазена е и статуя на Медуза Горгона, с коси от сплетени змии, чиито очи когото погледнели – го вкаменявали. Затова сега са я обърнали обратно, да не би да пострада някой турист.

Туристите от своя страна се тълпят да докоснат плачещата колона, по която се стичат капки вода постоянно. Поверието гласи, че който докосне колоната и се помоли искрено за нещо – желанието се изпълнява. Някои хранят с трохи от сандвичи плуващите във водата под подземните алеи риби, защото гидът обяснява, че колкото повече риби се хранят от пуснатите от теб трохи, толкова по-голям успех и берекет те очаква. Всички екскурзоводи, които повеждат групата през историческите забележителности на града говорят български, немалка част от тях са родени и израсли в България и това още веднъж доказва, че тук на Балканите сме от едно тесто и само егоистични политици могат да се опитват безуспешно да прокарват противоречия, каквито между хората всъщност няма.

Пълни с впечатления се прибираме в хотела и следобед потегляме за среща с представители на община Истанбул и на Федерацията на турските слепи. Предстои сериозен и ползотворен семинар с интересна дискусия между многото участници от българска и турска страна.

Тук е и кметът на съответния район в Истанбул, а този район е с големина и население доста надвишаващо това на София. Кметът идва забързан, отделил време в напрегнатата си програма, защото не иска да пропусне срещата с българските гости, която счита за особено важна. Поднасят се приветствия от името на Бейлик Узун - Председател на общината и неговия заместник Ибрахим Гемиш. Акцентира се върху желанието да се създаде общ орган – съвет между ССБ и Федерацията на слепите в Турция / ФТС/, който в тясно взаимодействие с общинските власти да решава проблемите по осигуряване на достъпна среда, рехабилитация и интеграция на хората с увредено зрение.

Ахмед Джантюрк – Председател на Федерацията на турските слепи не пропуска да отбележи, че срещите между организациите на слепите в двете страни датират от доста години и още преди 7 години е имал среща с Васил Долапчиев,  с когото са поставили началото на интересни общи инициативи. „Правата на инвалидите следва да бъдат ясно защитени и разширени и това е целта, която си поставяме, а заедно можем да я постигнем!” – ясно подчертава ораторът, като не пропуска да приветства групата с „Добре дошли” на български език и пожелава много интересни мигове в Истанбул.

Асен Алтънов Председател на РСО София и член на УС на ССБ благодари за топлото посрещане, представя дейността на ССБ и конкретно работата в Софийската регионална организация. Специално подчертава, че в състава на делегацията са г-н Хюсеин Исмаил, член на ССБ и заместник омбудсман, който интензивно работи за защита на правата на слепите у нас, г-н Спас Карафезов Председател на Читалището на слепите, г-н Петър Стайков – с опита си на депутат и ръководител на трудова борса  за хора с увредено зрение, Йордан Младенов – Директор на Център за рехабилитация и интеграция, г-жа Драгослава Лунджова от Столична община, която пряко отговаря за проблемите на хората с увреждания в София.

От българска страна дейността на ССБ представя председателят на КС Емил Узунов, който се спира на проблемите и трудностите при тяхното решаване, благодари за топлия прием и отлично организираното от домакините посещение. Обща е надеждата в ползотворно бъдещо сътрудничество.

Драгослава Лунджова представя дългосрочните цели и политики на Столична община за социална интеграция, социализация и активно включване на хората с увредено зрение в обществения живот. Тя подчертава, че потенциалът на тези хора е огромен и обществото е длъжно да го използва.

В дискусията се включват активно много участници, провежда се интензивна обмяна на опит, дискутират се предлаганите социални услуги, възможностите за квалификация  и трудова реализация, стремежът да се води политика за информиране и привличане на обществото към решаване на проблемите на хората със зрителни увреждания. Всички са убедени, че ако организациите на слепите в България и Турция работят заедно, гласът им ще е много по-силен и ще бъде чут.

Спас Карафезов припомня историята на сътрудничеството и опита от създаването на библиотеки за слепи в гр. Измит, в София, в Италия, трудните първи стъпки и днешните постижения. В дискусията се чертаят планове за бъдещи общи срещи, за съвместна работа по европейски проекти, за търсене и привличане на средства, за ангажиране на бизнеса в реализацията на политиките за хора с увреждания.

Петър Стайков споделя за трудностите по осигуряването на лични асистенти за слепи в България, за ограниченото време за ползване на такива асистенти поради недостиг на финансови средства в програмата, за необходимостта от обучение за ползване на компютри и въобще електронни средства за комуникация, за важността на обучението по чужди езици, без което е немислима достойна професионална реализация. Споделя се тъжната констатация, че в прехода към пазарна икономика специализираните предприятия за работа на хора с увредено зрение са стигнали до фалит, защото държавата е абдикирала от своята роля. Днес нивото на трудова заетост и доходи сред слепите в България е изключително ниско, а инвалидните пенсии са твърде мизерни, за да гарантират дори и скромно съществуване. С огромни усилия в ССБ се търсят възможности за условия за спорт, туризъм, участие в художествена самодейност и културни мероприятия.

Домакините от турска страна споделят, че и при тях има подобни проблеми. Емин Демиржи, отговарящ за международната дейност дори написва книга, плод на десетилетен труд, в която разказва за бита и проблемите на хора с увредено зрение, плод на собствения му житейски опит и победите над трудностите. С радост ни съобщават, че книгата ще бъде преведена на български и предоставена на нашите библиотеки. Обща е констатацията, че има какво да догонваме в световния опит за адекватна закрила и социална политика за слепите.

Представителите на Федерацията на слепите в Турция разказват за опита на своята образователна политика. В Турция има 16 специализирани училища за слепи, където децата се подготвят до VІІІ клас, като същевременно усвояват съвременни технологии за комуникация, социална мобилност и умения за справяне с бита. След това те вече учат в интегрирани училища и се подготвят за своя път в живота. Въпреки постигнатото сами оценяват, че качеството на образованието в специализираните училища не е особено високо и предопределя професионално развитие в нископлатени сектори. Споделят, че в Турция са регистрирани около 700 000 слепи граждани, а полувисше и висше образование завършват едва 750 годишно. Около 3 % от децата с увредено зрение завършват държавни училища, а 4% - частни. Работодателите неоснователно са скептични към техните умения и трудно ги назначават, затова ФСТ смята, че заедно със ССБ следва да насочат усилия за мощни информационни кампании в това отношение. В Турция има 2 държавни центъра за рехабилитация на слепи, съществуват и частни, финансирани от  богати благотворителни организации.  

През 2005 г. е приет Закон за инвалидите в Турция и се формират месечни социални фондове за подпомагане на инвалиди. Пенсиониране на хора с увредено зрение е възможно след 15г. трудов стаж, очаква се тази възраст да нарасне до 16-18 години. Домакините отчитат, че средствата от фондовете не се използват правилно, все още превесът е към отпускане на помощи за пряка пасивна  консумация, а би следвало да се инвестират в създаване на по-добре платени работни места, защото само така хората с увреждания ще имат самочувствие на независими и свободни пълноценни граждани.

Йордан Младенов се включва в дискусията, като споделя опита на Центъра за рехабилитация в София, на който е директор и пояснява, че в България има общо 12 такива центъра. В софийския център се обучават 60 човека годишно на социална мобилност, полезни умения, чужди езици и работа с компютър и съвременни средства за комуникация. В Пловдив е Националния център, където има възможност за пансионатно обучение.

Представители на ФСТ споделят, че е особено важна помощта от юристи, не само за подготовката на адекватно законодателство, но и за осигуряване на юридическа помощ в ежедневието за решаване проблемите на слепите хора. В организацията „Шестточие” получила името си от брайловата азбука има група на слепи юристи, които активно работят по проблема. В „Шестточие” членуват активно 11 000 души със зрителни проблеми. В момента в Турция в системата на образованието се обучават към 45 000 лица с увредено зрение. Основно се насочват усилия към изработването и приемането на множество нови закони в защита на правата на хората с увреждания, така че да могат да живеят достойно, да се трудят, да общуват и да имат нормален жизнен стандарт. Усилията се насочват и към защита на избирателните права на слепите, които следва равностойно да участват в изборите за местни и национални власти, както и да бъдат избирани на ръководни позиции„

Хюсеин Исмаил се съгласява с този призив и подчертава, че като Заместник национален омбудсман е вложил много усилия в подобен процес у нас и България вече е ратифицирала Конвенцията за правата на хората с увреждания през 2013г. Домакините споделят, че Турция все още не е подписала протокола, но процесът е напреднал и се надяват да го изведат скоро до успешен край „Не бива да говорим много, а да действаме, да правим смислени неща” – убедени са турските домакини.

Всички участници в срещата благодарят на един от основните спонсори на мероприятието от българска страна - младият бизнесмен и политик г-н Васимир Радулов, който пътува  с нашата делегация през цялото време и се включва със заслужаващи внимание предложения.

По време на продължилата часове наред до късно вечерта дискусия домакините поднасят вкусна вечеря на цялата българска делегация. Опитваме пилаф, ароматно месо, баклава и особено приятния приготвен от специално мляко турски айран, а по обратния път към хотела се наслаждаваме на нощната феерия от светлини на Истанбул и приказно осветените мостове над залива „Златен рог”.

На следващия ден, след закуска, желаещите се отправят към организираната допълнително разходка с кораб по залива „ Златния рог”. По пътя към залива минаваме покрай мост проектиран от Леонардо да Винчи, внушителния квартал на небостъргачите – целият в отразяващи слънцето сгради от метал и стъкло, т.н. Кули близнаци – 2 огромни постройки  наподобяващи срутените преди години в атентата в САЩ от 11-ти септември сгради на Търговския център, гроба на Сюлейман Великолепни и неговата любима съпруга Роксалана, Синята джамия, т.н. египетски пазар за подправки и ядки, отново виждаме красивата „Айя София”.

            Скоро се качваме на туристическото корабче, където от горната палуба се откриват страхотни морски гледки към брега от двете страни. Заливът „Златния рог” разделя полуострова на Истанбул на 2 части, и двете в европейската част на Истанбул – северна европейска част и южна европейска част. Този залив не бива да се бърка с пролива Босфора, който разделя Европа от Азия, но много скоро ще има и тунел между двата континента, както вече ви разказахме. В началото на този залив се събират водите на 3 морета – Черно, Бяло и Мраморно. Заливът е неописуемо красив, с прекрасни постройки от двете страни. Слънцето хвърля златисти отблясъци в спокойните води, отразява се в тях и може би затова заливът е наречен златен. А формата му е като рог на козел – ето ти и „Златен рог”. По пътя виждаме Топ Капъ сарай, първият султански дворец, двореца „Долма бахче”, стигащите до морето 17 километрови крепостни стени на Цариград, пред чиито порти са стигали не един и двама български владетели по времето на силната и могъща средновековна България. Крепостта се е пазела от три последователни рова пълни с вода, от метални вериги откъм залива. Днес тук е красивият крайбрежен булевард Ватанджадеси, обкичен с цветя, където се провеждат паради и митинги, а също се празнува Денят на независимостта. На рибната борса пък акостират над 200 корабчета дневно и доставят вкусна прясна риба. Вечер някои от мостовете са осветени в преливащи се цветове и светлинното шоу е страхотна туристическа атракция.

Екскурзоводката ни разказва и за Хюрем Хамам, тоест за банята на султанката съпруга на Сюлейман Великолепни, една забележителност, която също впечатлява с красотата си. Пояснява ни и интересни правила за изграждане на джамиите. Джамията на султаните можела да бъде с 3- 4 минарета, джамията на валиде султана – майката на султана можела да бъде с 2 минарета, а на султанските съпруги – с 1 минаре. Както се вижда строга йерархия с патриархален превес типична за югоизточните народи.

От двете страни на залива се редуват султански дворци, сгради на университети, джамии, обществени сгради с развети национални знамена, къщи на богати истанбулци,. Красиво и романтично. В залива плуват яхти, корабчета, лодки и дори огромни круизни кораби, един от които е невероятно величествен с размерите си. Минаваме под няколко моста свързващи двете европейски части на Истанбул. Дълбочината на залива е над 100 м., а мостовете са няколко. Почвам да се питам – те защо могат, а ние се мотахме с втория мост над Дунав цели десетилетия. Дали защото двата бряга на Дунав са в две отделни държави – България и Румъния, пък двата бряга на „Златния рог” са си все в Истанбул при това в европейската му част?

Пълни с впечатления се прибираме в хотела и следобед потегляме за нова среща с истанбулските ни домакини, като този път ще правим съвместен концерт - пикник в гористите хълмове на азиатската част на Истанбул. Разстоянието е 60 км,  което съвсем не е много за мащабите на мегаполиса. Преминаваме на азиатския бряг през пролива „Босфора” притихнали и очаровани от величието на гледката.

В далечината виждаме принцовите острови, наречени така, защото там са били заточавани принцове и князе от покорените при османското нашествие европейски държави. Обитаеми са пет от островите, като пътят дотам е около 2 часа с ферибот. Днес тези острови са наречени белите дробове на Истанбул и там автомобили просто не се допускат. На най-големия от тях – Боюк Ада има само 3 коли – по една на полицията, пожарната и на „Бърза помощ”. Нашият любезен гид Вяря информира, че на втория остров е пребивавал и Васил Левски, а там има и българско училище. Туристите и местните жители стигат до островите с корабчета, а на място се придвижват с файтони и велосипеди. Изключения няма за никого. Срам ме е да си помисля, че на седемте рилски езера допуснахме всъдеходи и джипове, а опазването на природата в България често отстъпва пред мощни икономически интереси на силните на деня.

По пътя през безкрайния сякаш Истанбул виждаме много изображения на лалета. Тук екскурзоводката обяснява, че лалето е всъщност цвете национален символ на Турция. Отглеждането им е достигнало интензивност равна на тази на Холандия, изображенията на лалета могат да се намерят навсякъде в турската керамика и в украсата на джамиите. Луковица от лале се давала като най-скъп дар, през пролетта се провеждат много фестивали на лалето, а най – красивите централни булеварди на Истанбул са обсипани с лалета. По отношение на керамиката Турция днес е на първо място по производство на керамични съдове.

По пътя минаваме покрай изкопа на огромна метростанция, една от тези на бъдещото метро под Босфора. Вяра услужливо обяснява, че при изкопните работи са открити останки от кораби датирани осем столетия преди новата ера. Как са попаднали на сушата? Историческите източници дават сведения за мощно земетресение и предизвикано от него цунами. То изхвърлило корабите далеч навътре, заляло ги с песъчливата глинеста кал от околната почва и така ги съхранило до наши дни, превръщайки ги в уникална туристическа забележителност. Тук е пълно с какви ли не забележителности. Например най – големият аквариум, разположен на десетки декари, където се върви по остъклен тунел, а над главата ти плуват тигрови акули. Или пък откритият музей, където в умален вид са направени копия на уникалните християнски подземни селища в Кападокия, модел на приказния Памуккале и на какво ли още не. Ние, за съжаление, не успяхме да ги видим, но се надяваме при следващо посещение да не ги пропуснем. За да разгледаш Истанбул ти трябват месеци, може би години, може би винаги с нещо ще те удиви този древен и модерен град, приютил много цивилизации и култури, а днес средище на милиони хора.

В късния следобед пристигаме в хубав озеленен голям парк с пейки и естради сред уханна гора в планината в азиатската част на Истанбул. Вече димят скари и домакините подготвят топъл обяд /може би по-скоро вечеря/ с наденички, пилешко, зеленчуци – опечени на дървени въглища. На пейките се появява освежителният и много вкусен айран и изстудени бутилки „Кока кола”. Алкохол няма и е невъзможно да има. Правителството на Ердоган е забранило употребата на алкохол на открито, дори продажбата му е забранена през по-голямата част от деня. Продава се в   ограничен брой магазини, само в    определени часове и се консумира само в специални заведения, чиито брой също е строго ограничен. Съображенията са запазване на моралните устои на нацията. Е, подобна драстична намеса в личния начин на живот, явно не се харесва на младите турци, също както и тоталната забрана за пушене на закрито. Каноните на традиционния ислям налагани като масово облекло и поведение влизат в противоречие с модерните възгледи на младите и образованите и естествено протестите на площад „Таксим” не стихват, но ние не успяхме да ги видим.

Междувременно вече се чува силна музика от естрадата и концертът на изпълнители и групи от организациите на хора със зрителни  увреждания от България и Турция вече започва. Представители на двете страни отправят топли приветствия, чуват се ръкопляскания, виждат се много усмивки, събрали са се приятели. Всички са единодушни, че тази среща е само началото, предстоят още много.

Концертът е открит от представител на домакините с изпълнения на лирични балади, които всички много харесват. Следват дует „Феникс”, а танцова група „Витоша” предизвиква бурни овации с изпълнение на салса. Обстановката се нагорещява с изпълнение на вокална група „Люлин”, танцова група „Шоплука” и песните на Десислава Иванова, на която припяват вече и от публиката, както гостите, така и домакините. Идва ред на Орхан Мурад, който сякаш взривява планината и настроението с изпълненията си. Всички се хващат на хорото, което в три реда оглася боровете. Заедно са домакини и гости, на хорото един до друг са и танцьори и публика, момичета в къси поли и жени със забрадки, момчета в носии, дънки или дори по къси панталони. Веселието е неописуемо. Включва се и Нено Илиев и градусът на веселбата стига до небето. Часове наред музика, смях, настроение и десетки нови приятелства бележат вечерта. Турските изпълнители ни подаряват много романтика, показват ни и т.н. турско хоро, което всъщност са научили от нас и са му придали свой аранжимент. Всички пеят и танцуват заедно до късните часове на вечерта, когато турските домакини бурно аплодиращи изпълненията на нашите представители, ни подаряват по една червена роза в знак на топли приятелски чувства. Българската делегация отвръща с подаръци – ръчно изработена керамика от наши незрящи членове. Признания за таланта на артистите, благодарности, прегръдки, обещания за нови концерти и срещи. Г-н Емин Демирджи завеждащ международни отношения на Федерацията на турските слепи  развълнувано заявява, че ще разкаже за тази изпълнена с емоции тридневна среща с българските слепи в Европа, че ще настоява за много общи европейски проекти, които незрящите в България и Турция да реализират заедно и завършва : „Невероятни сте! Благодаря ви! Обичаме ви! Очакваме ви отново!”.  Ръководството на нашата делегация отправя топли покани за гостуване в България на турските ни домакини. Рамадан Кочак допълва, че българските им приятели ще им липсват, когато си заминат за България, че братството между балканските народи е много важно, че историческите противоречия принадлежат на миналото, а само единството ще ни направи силни и проспериращи. Сякаш никой не иска празникът да свършва, но в късната вечер все пак уморени се връщаме в хотела., като по пътя минаваме покрай българския метох и църква,  само за да се убедим, че като българи не сме направили необходимото за съхранение и подобаваща реставрация на тези светини.

 

В неделя след закуска потегляме за Одрин, един град попадал във владенията на траки, римляни, византийци, българи и турци. След Първата световна война, в която непревземаемият Одрин е обсаден и успешно превзет от българската армия, само жестоката съпротива при преговорите на Ататюрк го оставя в ръцете на съседите, но и днес тук живеят доста българи. Първата ни спирка е в един одрински МОЛ с името Капа, където желаещите могат да купят по нещичко за подарък. Интересни са лешниците, с които Турция се слави, тук виждаме няколко разновидности, всичките много вкусни, после следва многообразие от дрехи и обувки, блестящите витрини на фирмата за златни бижута „Алтънбаш” и какво ли още не. Пълним торбите и ни водят на обяд в един ресторант - тераса, където хапваме дъхав турски хляб, паниран дроб и сочни кюфтенца, които доказват общите ни вкусове тук, на балканите.

В Одрин е имало 7 православни храма, днес са оцелели само два – и двата български и една джамия – джамията на Султан Селим ІІ, наричана Селими джамия, една от най- внушителните исторически забележителности на Одрин /град във владенията на тракийското племе одриси, древен Адрианопол, наричан от днешните турци Едирне/. Джамията е построена през 1557г., куполът се извисява на 56 м, украсена е с три балкона и симетрични минарета. Документи разказват, че в строителството участвали 400 калфи и 14 000 работници. Архитектът Мимар Синон я направил с 1000 прозорчета – по едно за всяка от жените на султана. Легендата твърди, че мястото е избрано заради лечебния извор, а също че когато представял творението си пред султана, той наблегнал на информацията, че има 1000 /бин, на турски/ прозорчета. Поради краткостта на думата никой не му обърнал внимание. Тогава той зазидал едно прозорче и отново представил джамията, като протяжно обяснил, че има деветстотин деветдесет и девет прозореца и всички възхитено ахнали. Характерно изображение в джамията е обърнатото лале, което явно наистина е типично за Турция. Много историци твърдят, че арх. Мимар Синон има еничарски произход и всъщност това е българският майстор Манол, който между впрочем е правил и джамията Баня Баши в София.  Сходството между двете макар и различни по мащаб е поразително, така че може и да е вярно.

След като разглеждаме джамията, се отправяме към българската църква „Св. Константин и Елена”. Реставрирана и обновена, тя ни посреща с китен зелен двор, красива порта, нови стенописи, нов иконостас и няколко прекрасни камбани в двора, които всички се втурват да бият и да се снимат пред тях. Звънът на камбаните ни кара да се чувстваме сякаш вкъщи и може би не без основание. Уредничката Мария, дъщеря на Александър Чакарък, е потомка на поколения българи, запазили духа ни в Одринска Тракия, от която насилствено са прогонени хиляди наши сънародници.  

Днес атмосферата е различна и когато отиваме на пазарчето – борса в Одрин, местните ни посрещат научили български и с рекламни пана пред магазините – също на чист български език. Това, за което някога се е воювало с огън и меч, днес търговията върши сякаш на шега. Алъш – веришът върви, гостите от България се посрещат с дружелюбното „Комшу!”, а на изпроводяк  ухаещите вече на локум и баклава автобуси са изпратени с шпалир от усмивки и дружески ръкомахания от турските търговци, които ни приканват: „Пак елате, винаги сте добре дошли!”.

            Минаваме границата бързо и без особени формалности, България ни посреща с красив теменужен залез, а ние си мислим, че може скоро пак да отидем на гости при комшиите, за да разгледаме пропуснатото, а засега ще ги чакаме тях, за да се повеселим заедно на наша територия. Пък и ние имаме какво да покажем от красивата си и древна страна. Новата магистрала „Марица”, която усилено се строи по маршрута на древния „Виа милитарис” е чудесен нов балкански път – новия „Път на приятелството!” 

София – Истанбул – Одрин - София
12-15 септември 2013г.
 
Текстът е публикуван със съкращения в бр. 10 на списание „Зари”
Снимки от работното посещение в Истанбул можете да видите ТУК