Как да се справим с дребните камъчета без да мислим на дребно? Или Когато терминал 1 и 2 са само сън.

Александър Велков

В разгара на предизборната кампания партии, борещи се за влизане в парламента, търсят всяка възможност за контакт и агитация към най-разнообразни общности, прослойки и групи. За пръв път от четири години мастити политици обикалят градове и паланки и обещанията се сипят по-силно и от дъждовете, които ни заляха през последните месеци. Не липсват и дарения – било то финансови или натурални. Насочени към отделни семейства в нужда, деца в риск, социално слаби, хора с увреждания и и пр.,  или към  организации, работещи с идеална цел и съответно разпределящи полученото сред своите членове или помодерному казано целеви групи.

Въпросът е, можем ли ние незрящите да се възползваме от тази политическа суматоха, без отново да мислим на дребно и без, разбира се да продаваме гласа си. За да го  осъществим са необходими сериозни действия от нашите организации и институции. Адекватни искания по време на едни парламентарни избори биха могли да бъдат промяна в наредбите за получаване на помощни технически средства, обезпечаване на спорта за незрящи(включително изграждане на подходящи площадки),  корекции на трудовото законодателство, стимулиращи реализацията на зрително затруднените и пр. и пр. За предпочитане е тези искания, първо да се подготвят от и преминат през ситото на експертите, след което да  се изкоментират сред по тесни и по-широки кръгове. После, по време на предизборната кампания да се поставят по подходящ начин и след вота – за тях да се лобира, чрез контакти с представители от различни парламентарни групи, най-вече с политиците, от които зависи прокарването им, а именно – управляващите.

Политически пасивни ли са нашите организации?Вероятно  Мнозинството от нас биха споделили мнение в тази насока, най-малкото защото сме свикнали да мислим в абсолютни стойности „Еди кой си нищо не прави!”. По трудната част  от уравнението е да   пренасочим питането към самите себе си – какви са нашите възможности и желания – да бъдем актьори, статисти или публика? Защо не продавачи на билети или минерална вода на входа? Или пък нещо съвсем различно?

Организациите се създават и контролират от хора,  свързани чрез  цели и ценности. Като че ли, в повечето случаи предпочитаме да стоим отстрани и да  сочим с пръст, вместо да създаваме нови,  работещи обединения или да се опитваме да променяме старите такива.  Безспорно, както споделя и Маслоу, трябва да се намираш на определено ниво, за да мислиш за  благо по възвишено от къшея хляб и  паницата фасул. Равносметката след четвърт век е, че сред нас, дори и тези образовани и можещи хора, достигнали подобно равнище, не са в състояние, поради липса на желание и воля, а и поради масовата апатия да  влияят съществено върху статуквото.

Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на следващите поколения и    подготвяме почвата за тях,  нанасяйки , поне козметични, промени върху реалността. Другата  опция е  да се оплакваме, мърморим  и ругаем. , или още по-лесното – да не правим абсолютно нищо.  Действително, не всеки  има енергията да бъде граждански активен, но  значителен брой хора са способни на минималното усилие  да отидат до урните, за да гласуват, немалка – да  участват в протест или да подадат жалба, в случай че правата им са нарушени. Дори поддържането на полезен уеб сайт с ръководства и превеждането на текст, описващ интересна чужда практика са песъчинки, които могат да   се превърнат в част от промяната. Колкото по-скоро се научим да поемем лична инициатива за  поставяне на проблеми  и отстояване на позиции, толкова по-бързо ще усетим ефекта от това. Иначе ще продължаваме да си подритваме едни, къде по-дребни, къде по едри камъни, а в най-лошия случай – да  се търкаляме в калта , препънати от тях.

В една песен на Pet shop boys се твърди, че някъде в западна  дестинация не се намирали такива скални отломки, или поне били по гладки и изобщо…поносими. Но за разлика от  стотиците хиляди, избрали терминал 1 или 2 с еднопосочни билети в джоба си, щем не щем, ние незрящите сме принудени да останем, съобразявайки се с все същия  назъбен релеф.