Само толкова

В. Дума
15. Октомври 2012

Деси Велева 

Около 2000 незрящи българи у нас имат възможност изцяло или отчасти да хранят себе си или семействата си. Само толкова. Останалите към 18 000-20 000 са в затвора на собствените си домове. Не само забравени, а съзнателно пренебрегвани от централна и местна власт. По-възрастните от тях са оставени със спомените за отлично замислените и работещи предприятия за хора с увреждания от близкото минало, когато са усещали социалната функция на държавата, а по-младите - дори без надеждата, че ще дочакат подобни позитивни дни. И на двете групи отдавна им е омръзнало да повтарят, че не искат милостиня, а възможност да оцеляват. Само толкова. Не да водят нормален живот, да просперират, да имат амбиции. Не и да имат говореща кухненска везна, супермодерен мобилен телефон за слепи или ултразвукови очила за по-лесно придвижване. А просто да оцеляват и да успяват да запазят прилична дистанция от мизерията. Колкото и да са песимистично настроени към отношението на държавата през последните години, хората с физически проблеми просто нямат възможност да разчитат на никой друг освен на анонимните чиновници. И е крайно време властта да го разбере. Хилядите незрящи хора няма да изчезнат просто защото са пренебрегнати и забравени от институциите. Техните проблеми, заетост, права, нужди си стоят и чакат някой да ги реши. Иначе личи някакъв напредък в грижата за слепите. Свободният достъп на кучетата-водачи в градския транспорт и звуковата сигнализация на светофарите са хубаво нещо.   Но само толкова ли?