Как живеят в „Градът на слепците”

Обществена телевизия ARD Германия

Една четвърт от слепите в българската столица София живеят в този град.
Това е град в града. Така започва репортажът на първи канал на
германската обществена телевизия, посветен на градът на слепите. С
лъчите на изгряващото слънце започва работният ден на един от тях-
слепият акордеонист Димитър, работещ в миналото  местната фабрика. Сега
хора като него почти нямат шанс за работа. Държавата им помага рядко.
"След края на комунизма нещата за нас слепите изглеждат по друг начин.
По-рано държавата помагаше на хората с увреждания. Условията на живот в
днешно време за слепите хора се промениха драматично."-казва той. "Сега
предприятията са в условията на пазарна икономика и не могат да дадат
работа на всички."

Асен Алтънов е един от малкото, които защитават интересите на хората с
увреждания. Той също е с увредено зрение, но все още не се нуждае от
чужда помощ, такава от която имат нужда другите. И като шеф на съюзната
организация той ежедневно е на път за да отиде при тези, които се
нуждаят от помощ. Днес той е тръгнал първо към 79-годишната Атанаска
Христова, която има нужда от прозорец и нова врата. Възрастната жена от
дълго време не може да си позволи да плаща високите сметки за отопление.
През последната година тя е трябвало да стои на студено. Пенсията от
около 150 евро месечно стига през лятото, но не и през зимата.
"Последната зима беше толкова студено, че ми замръзна
хладилника"-споделя тя. Разказва че месечно трябва да плаща по 100 лева
за лекарства. Тези жилища са построени през 70-те години на миналия век.
Имало е централно отопление и течаща вода- голям напредък за незрящите
през онези години.

"В миналото жилищата бяха в добро състояние, защото се поддържаха от
предприятията към организацията на слепите, а и тогава беше планова
икономика"- разказва Асен Алтънов. "постепенмо обаче производството на
тези предприятия се срива. Пари няма вече, и слепите трябва сами да
плащат за всичко- ремонти и поддръжка." И Асен се отправя към следващият
незрящ, към следващата житейска история. Като много от останалите
незрящи Бойка живее също в тези общежития. Без работа е и трябва да
живее месечно със 137 евро инвалидна пенсия. Асен се опитва да и помогне
от години при търсенето на работа, но без успех. По-рано и тя като
останалите е работила в цеха за  производство на филтри,, намиращ се
непосредствено до общежитията. "Трудно е и може да се каже че е почти
невъзможно"- казва тя. Работодателите избягват да наемат хора с
увреждания, въпреки че това е законово урегулирано. Според закона по
думите и всяко предприятие трябва да определя до 3 процента от работните
си места за хора с увреждания. Те обаче предпочитат да вземат здрав
човек, отколкото човек с увреждане, за който е необходимо да се
приспособи специално работно място. Асен се опитва да даде кураж на
младата жена. Ежемесечно тя плаща по 20 лева наем, останалото се поема
от организацията на слепите.

Да поемат отговорност и да проявят инициативност могат младите  добре
образовани хора. Въпреки че след разпадането на старата система
шансовете и за успешна реализация се повишиха, те все пак остават
минимални. Ако по-рано държавата е помагала на хората в затруднено
положение, сега няма пари за това. Националната организация на слепите
разполага с 500 000 евро годишен бюджет и трябва да подпомага близо 16
800 хора със зрителни проблеми в цялата страна. Как да стане това?
междувременно е станало късно и Асен се среща със съпругата си която
въпреки че е незряща върти търговията в собственото им магазинче.
"Повечето ннезрящи хора мислят по-старому, че държавата трябва да им
помага"-казва Асен, "но това не може да продължи повече така, е трябва
да променят мисленето си, да започнат да търсят работа и да се
обучават."- заключава Асен. Признава обаче че без подкрепа от страна на
държавата ще е трудно. Най-губещи в младата българска демокрация са
социално слабите, възрастните и преди всичко хората с увреждания.  ...

Превод:
Мартин Иванов

Връзка към репортажа в Youtube канала на ARD