Да бягаш заради Амелия. Рамо до рамо с незрящ лекоатлет 26.2 мили на маратона в Ню Йорк

Джонатан Стингър

 

Бягането е главно самостоятелно занимание. Може да тренираме с други, да  тичаме всеки ден с една и съща група хора, да се чувстваме  като у дома с  останалите бегачи, но на 20та миля от маратона не остава нищо освен гласа в главата ти. Това беше моето впечатление преди вчерашния маратон в Ню Йорк. Пробягах общо 26.2 мили от  Стейтън айланд до Сентрал парк с друг състезател, почти като вързан за нея с въже. Това беше едно от най-невероятните преживявания в живота ми.

 

През късния септември, моя приятел Майкъл Олива ми изпрати мейл от Колорадо, за да ме попита  дали съм заинтересуван от идеята да бъда  водач на незрящ лекоатлет по време на маратон. Тя  щяла да пристигне със самолет няколко дни преди състезанието и ще се запознаем в петък.  Майк се опита да ме убеди че ще свикна бързо, но аз не бях много сигурен. Съгласих се да участвам  изкушен от предложението и заинтригуван от предизвикателството.

Амелия Дикърсън губи своето зрение като тинейджър и  бяга за  филиала в Колорадо на Achilles International, организация създадена да подпомага хора в неравностойно положение да участват в масовата атлетика. През Август тя подобрява националния рекорд  за незрящи за 5 000 м. Бях притеснен да взема участие в нещо толкова непознато за мен. Въпреки това се опитах да  придобия някаква представа. Прочетох за бяганията на Амелия и за въжето което ползва със своя гид. Попитах Джейми Кей-Фримпонг, един от честите ми партньори в бягането, а и добър приятел  дали ще се включи. Прочетох за специфичните предизвикателства да си  придружител по време на маратона в Ню Йорк.

Може би най-важното в случая е, че станах по-сериозен в тренировките. Това щеше да е първия маратон за Амелия, но тя си беше поставила амбициозната задача да го завърши за 3 ч. И 30 мин. С 30 мин. повече от обичайната ми цел.  но миналата година проведох два неуспешни маратона. Причината беше в начина на провеждане на тренировките. Когато Майк се свърза с мен  в края на септември, оставаха само пет седмици до деня на състезанието. Не тренирах целенасочено, но водя занимания по маратон, така че в кондиционно отношение не бях толкова зле. Все пак се опитах да увелича седмичното разстояние на пробег, за да се подсигуря, че ще успея.

Срещнахме се по време на откриването в петък следобед,   получихме номерата си и някои  основни разяснения за събота сутринта. Ахил Колорадо пътуваше с антураж, включвайки режисьора Беки Попил, който снимаше документален филм за Амелия. Майкъл, Амелия и аз потичахме в Петък привечер. Наблюдавах как Майк  я напътстваше през пренаселените централни улици и Сентръл парк. В събота  пробягахме заедно четири мили и разговаряхме за състезателни стратегии, захранване, и особеностите на маратона в Ню Йорк. Тя беше развълнувана и уверена. Майк я описа като корава и силна. Прояви се като изключително отворена и приятелски настроена и  демонстрира доверие за качеството на моите напътствия, както и към групата подкрепяща я в бягането.

Видяхме автобусите на хората в  неравностойно положение в централната част на града около 5 ч. сутринта в неделя. Карахме през моста Веразано и ни беше позволено да паркираме на няколко блока разстояние от селището на атлетите. Беше студено утро със силен бриз откъм водите, но те се погрижиха добре за нас, осигурявайки ни  палатка, топли напитки и шапки.  Бяхме силно развълнувани. Макар и напрежението да беше малко по-различно от това на атлетите  с увреждания.

  Амелия правеше същото като останалите. Тя се фокусира, подготвяйки се методично, съсредоточена върху себе си. Разликата е в това, че ние направихме това заедно с нея. Тя планираше състезанието, мислеше за геловете, водата и Gatorade /вид енергийна напитка/, но не в изолация. И да се сдобие с още някоя калория. Притесняваше се за банята. Питаше се за състезанието.

Изключвайки участниците с инвалидни колички  /hand cyclists/ най-отпред, останалите атлети с  увреждания започваха заедно. Ние бяхме в 18ти коридор, зелена вълна 1. На практика това означаваше че бяхме отзад в групата на първа вълна. Не е най-ужасната позиция за старт, но трябваше да се ориентираме  сред допълнителна маса от тела. Амелия имаше три гида в началото. Двама от нас бягаха отпред , за да разчистим пътя и един от страни. За първите 8 мили Отман Дубиани държеше въжето заедно с Джейми, а аз се опитвах да поддържам желаната скорост и да разчиствам пътя. Справяхме се добре със скоростта, но в началото бяхме твърде  отстъпчиви опитвайки се да направим път. Тя падна леко на 7та миля, когато не успяхме да я предупредим за времето и за това, че има други атлети в нейната зона. Всеки път приемахме за провал, че сме я разочаровали. Но Амелия беше невъзмутима. Продължи да се движи и остана съсредоточена, придържайки се към своето собствено темпо .

Около 8та миля Отман ми подаде въжето и започна да снима с GoPro-то, което носеше. Тя  тичаше равномерно и много сигурно, напук на старите ни грешки. Преминахме през Бруклин и Куинс подхранвани от енергията на тълпата. Амелия аплодира своите другари в състезанието, които  на свой ред скандираха името й. Това ми даде допълнителен стимул. Започнах да се чувствам удобно като неин придружител.

На 13та миля се присъединихме към двама други водача, които ни чакаха до табелката на Ахил. Те – Анджела Риордан и Чарлс Уилсън бяха  опитни  придружители от Ахил  и моментално и ентусиазирано  влязоха в своите роли. „Идва незрящ бегач!” „Незрящ отзад и отляво на вас!” Заедно с Джейми те освобождаваха маршрута успешно и свършиха страхотна работа бягайки напред, за да доставят вода и Gatorade. Джейми гледаше часовника си, за да бъде сигурен, че  Амелия получава гел на всеки 45 мин. Помагайки й да запази темпото, докато  водопад от  приветствия  се стичаше към нас откъм моста Куинсбъро и Манхатън.

Продължителното бягане по Пето авеню – от 16 до 20 миля – е тежко. Дългият прав път завършва до  Бронкс оставяйки твърде много време на атлетите  да разсъждават за своите цели, съмнявайки се в своя здрав разум и  питайки се дали  това е техният ден. Най-често атлетите  получават криза около 18тта миля. Към 20та миля те се отказват, ако вече не са го направили. Амелия беше уморена и измъчена, но нямаше вероятност да се оттегли. Стигнахме Бронкс с ентусиазъм. Накара ни да намалим скоростта леко за 20тата миля, което и направихме, и се опитахме да ускорим около 21та.

21та миля в Ню Йорк идва  насред Манхатън, когато започваш да си мислиш за дома. Дългият път по 67 улица може да е емоционално тежък. Последните шест мили са хълмисти и трудни. Знаех, че тежи на Амелия, защото това важи за всички в конкретния момент. Изпитвах остра болка  в десния си крак и помислих, че може да е фрактура. Притеснявах се как ще се справим с  дългото изкачване по Пето авеню. Беше трудно. За първи път в състезанието чувствах съпротива от въжето продължавайки с бягането. Коментирахме целта и колко е далеч, все още постигането й. За   момент тя изпита опасения, че ще се справи. Дадох най-доброто от себе си, за да стигнем навреме - в 7 и 45 ч., за да завършим за по малко от 3 ч. и 30 мин. Но скоро, когато приключихме с Пето стана ясно, че се нуждаем от друг подход.

В Сентръл парк публиката мощно подкрепяше участниците. Ние трябваше да достигнем до точката, където да и даваме информация на всяка минута. Миля 25, е още един хълм преди да се  излезе от парка, дългото равномерно изкачване по Сентръл парк юг, и ето го Columbus Circle. 400 метра, 200 метра. Ето го финала. Там е. Успя Амелия. Ти приключи.

Когато тя прекоси финалната линия и заедно с мен се разплака неконтрулируемо, се обърнах към нея и я прегърнах, като тя припадна върху ми. Джейми и другите я свестиха, подкрепиха я и я изправиха. Те продължиха с нея докато получавахме своите медали, закуски и heat sheets – тези металически одеяла създадени да спират вятъра и да поддържат телесната температура. Ние Излязохме от Сентръл парк. Вървяхме измежду  останалите атлети с увреждания и техните  семейства на 72 улица. Заведохме я в  здравния пункт опитвайки се да я посгреем малко.

 Бягането с Амелия,  наблюдаването  на трасето и  маратонците навсякъде около нас,  слушането на виковете  с напътствия и въпроси на публиката..всичко това се превърна в най-емоционалното, поразително и прекрасно събитие в живота ми. Да участваш, подкрепяйки жена, която обича да бяга не по малко от мен. Която обича бягането толкова много, че е готова да се присъедини към 48 000 човека, въпреки неудобството от липсата на зрение. Последното в никакъв случай не би я спряло. Която е достатъчно отворена да позволи на нас да станем част от живота й, поверявайки ни своята сигурност. Всичко това се случи. През  тази неделя за мен всичко   беше различно. Маратонът на Амелия ми показа, че да бягаш заради някого е най-добрата форма на бягането за удоволствие, на която мога да се надявам.

Накрая Амелия Дикерсън завърши Маратона в Ню Йорк 2013 за 3 ч. 35 м. 44 с. Тя беше 6 287 сред 48 000 атлети и 925 жена на финала. Аз също завърших за това време, но  името ми не се появи в резултатите. Не бягах за себе си, бягах за Амелия.

 

Превод: Добрин Добрев

Редакция: Александър Велков

Дата на публикуване: 4 ноември 2013г.

Източник:

http://www.slate.com/articles/sports/sports_nut/2013/11/runners_with_disabilities_guiding_a_blind_runner_in_the_new_york_city_marathon.html