Опияняващият въздух във вълшебната кутия

Има ли смисъл в захаросаните репортажи с незрящи герои? 

Александър Велков 

  Трудно е да си представиш какво е влиянието на медиите, докато не ти се случи  да сравниш човек или ситуация, с които си се сблъсквал в ежедневието със същия този човек или ситуация, преминали примерно през пълната програма на една телевизионна пералня. Незрящите са благодатна почва. Но разбира се не всички. Възрастта не е от кой знае какво значение. Все пак младите се кутират повече – 20-30 години. В единия случай те имат талант. Може да са далечни зачатъци на талант или да си въобразяват че имат такъв, но телевизията прави от това неоспорим факт. Другия вариант е да се нуждаят от операция. Може 100-на лекари до този момент да са се изказали, че за подобно състояние няма надежда, но близките винаги откриват някоя клиника в Турция, Германия, Израел или Мексико, която им е вдъхнала оптимизъм. Стигаме до начина на придвижване – без съмнение е най-подходящо то да е абсолютно самостоятелно и с куче водач. Какъв незрящ може да е това ако не се придвижва с куче и не чете брайл. Ако има и стабилна връзка, дай боже и дете – това си е направо златна мина. Допълнителен, но не задължителен бонус е да е речовит, без значение дали звуците са членоразделни или не и да има що годе приличен външен вид.

  Може би картината, която описваме е твърде преувеличена. Ще оставим всеки сам да прецени как и с какво незрящите влизат в телевизионния поток. Намерението ни не е нито да генерализираме по отношение на нашенските медии, нито да твърдим, че това е български патент. Още по-малко, че подобна практика се прилага само и единствено спрямо незрящите.

  Доколко всичко това е полезно за онези представители на гореописания тип, разглезени и от журналистите и смятащи PR-А от вълшебната кутия за някакво постижение. Ако нашия въображаем субект действително притежава талант и упоритост последното може и да му бъде от полза. Да кажем, за да бъде нает на работа от някой достатъчно добронамерен и финансово стабилен работодател, който да обърне внимание на всички специфики на работното място. В другия случай, ако става дума за някой не особено кадърен, което повярвайте ни, се случва дори и ако човекът е със зрителен проблем, нещата продължават до време. Както е казал народът „докле е младост”. И сблъсъкът с действителността е наистина болезнен.

  Нека да се прехвърлим от другата страна – пред екраните или пред радиоприемниците и да се опитаме да установим кой има полза от всичко това и какъв е постигнатият ефект. На първо място печели медията, произвела поредната сълзлива житейска история. Ето как протича подходящо стимулирания мисловен процес у зрителя „Младежът Х изглежда добре, може да  ползва компютър, иска да стане масажист, движи се с куче водач и е скочил с бънджи.”. Извод 1: Всички незрящи могат да работят, извод 2: Всички незрящи ползват или могат да се научат да ползват компютър, извод 3: Всички незрящи  искат да се движат с куче-водач, извод 4: Незрящите могат да правят абсолютно всичко като нас. За тях няма граници. Е, няма как да не признаем и за ефекта „Както някои маймуни могат да белят картофи, така и някои незрящи могат да плуват.”.

   Допринасят ли тези твърдения за позитивно отношение към незрящите? Безспорно. Това се усеща, особено в по-големите градове при досег с хората, които ни помагат на улицата или в метрото. Доближаваме ли се в някаква степен до реалната картина? Да, все повече хора със зрителен проблем работят на компютър, пътниците с кучета-водачи вече не са кой знае каква атракция и скока с бънджи не е проблем за по екстремално настроените сред нас. Медията е доволна, организациите в някаква степен също, зрителите са възхитени, а и останалите незрящи може би няма от какво толкова да се оплакват – нали един техен „колега” е под светлините на прожекторите. А и в най-добрия случай, дори сред нас, репортажът може да е стимулиращ пример. Щом Х се е реализирал като масажист, защо да не мога и аз.

  Проблемът е, че ако всичко спре до тук, както обикновено и се случва, на  страничния наблюдател, живеещ в по-малък град, придвижващ се с бастун, защото е алергичен към кучета, въпреки труднодостъпната околна среда, борещ се да се реализира като юрист, въпреки предразсъдъците, си казва „И какво от това?”.

  Захаросани истории винаги ще има и това е дори необходима част от медийното съдържание. Приказките и добре направените анимационни филмчета правят малките деца щастливи. Подобен тип, представени в 3 минути чудеса, пък радват нас възрастните. Те ни карат да вярваме, че в света, колкото и убийства, измами, катастрофи да се случват ежедневно, хуманността, любовта към ближния, възможността за изява и щастие на всеки един от седемте милиарда може да бъде нещо осъществимо. Това е психологическата ни нагласа, такъв е светът и такава е телевизията. Но професията журналист е нещо повече от пробутване на бонбони, ангажимента в НПО – нещо повече от  предъвкване на клишета, да бъдеш родител на дете с увреждане – нещо повече от това да го храниш с лъжичка цял живот. А да си незрящ – това не е еквивалент на пазаруване в добре зареден супермаркет, нито професия, нито призвание, нито състояние на духа. Това е физически проблем, подчертаваме проблем, чийто резултат води до неравностойното ни положение в много области. Медиите са реален фактор, способстващ за това посоката на промяната да е положителна, но в никакъв случай не трябва да виним само тях, ако не ни харесва как се отразяват нещата. Да бъдем коректни, мнозинството от колегите се стремят да подхождат с необходимия такт и да интерпретират проблемите ни доколкото могат, заставайки на наша страна.  Желанието го има. Въпросът е как да използваме адекватно този ресурс,  поставяйки конкретните  трудности и решения. Зрящи и незрящи жертви на опияняващия въздух в телевизионната кутия винаги ще има. За тях, в повечето случаи, нищо не може да се направи. Не е така за всички останали, борещи се за глътка въздух, остаряващи с все едни и същи проблеми и въпреки това тайно надяващи се, че в единствения им  животец и за тях ще има някакви мънички радости.