Неподозирано геройство

Александър Велков 

  Преди години, когато още учех журналистика, един колега току що беше започнал работа в Би Ти Ви и посещаваше вътрешен курс, за който телевизията беше наела американски преподавател. Една от задачите на курсистите беше да направят интересен материал за избран от тях човек от народа. Той се обърна към мен и аз, макар и с неохота реших да му съдействам. Причината за нежеланието се коренеше не толкова в това, че не обичам кой знае колко да се снимам, което само по себе си е вярно. По-скоро не смятах, че в живота ми има нещо кой знае колко интересно, че да си заслужава да бъде отразено. Дори и в рамките на уъркшоп, чийто материали нямаше да видят бял свят.

 

  Така или иначе, един ден той дойде до вкъщи с оператор и започнахме разговора. Нещата вървяха към зацикляне, докато, не помня вече повода, не споменах за една кутия пълна със счупени очила, останали от детството, та чак до този момент. „Страхотно”, каза колегата „Може ли да я видя?”. Оказа се, че е невъзможно – вече я бяхме изхвърлили.

  Когато приключихме с вътрешните снимки решиха да покажат колко съм независим и, че мога сам да си проверя пощата, да се разходя из квартала и пр. Стигнахме до футболното игрище, близо до горичката. Аз започнах да разказвам, че съм запален футболен фен, че съм прекарал доста време тук в подритване на топката и разни други истории от по-близкото и далечно минало. „Идеално”, каза оператора, „Сега ще те снимаме как си подритваш топката наужким и ще разкажем за мечтата ти да станеш футболист”. На мен това предложение ми се видя доста инфантилно, да не говорим че беше доста преувеличено и му го казах. Вероятно, за да ми се махнат от главата щях да го направя, но тук дойде поредното разочарование – поради изсипалия се предишния ден дъжд  терена се оказа неизползваем и телевизионерите се принудиха да се откажат от тази безспорно сърцераздирателна идея. Представяте ли си: едно момче от крайните квартали, завладяно от неосъществимия копнеж да шества по световните терени и да бележи гол след гол, подтичва по разораното игрище и си представя, че си разменя пасове я с Роналдо, я с Ромарио или със Зинедин Зидан.

 

  След това, така и не говорихме с колегата за съдбата на материала. Научих какво се е случило от друг. И така, изгледали материала в групата и дошло време за коментарите. „Какво да ти кажа”, отсякъл американеца „Мисля, че тук няма нищо особено.” И след известна пауза, все пак добавил „Всъщност, той на едно място казва, че веднъж седмично ходел на шах в Студентски град. Младежът е със зрителни проблеми, но изминава това огромно разстояние, от единия край на града до другия, само и само, за да спортува.”. Разбира се, една от присъстващите не се посвенила да изтърси следното „Е, нали не ходи всеки ден. В крайна сметка е само веднъж седмично. Какво толкова.”. Не съм присъствал, но смея да се надявам, че са подминали думите й с мълчание, а защо не и с известен укор в погледите, отправени към нея. В цялата плява на живота ми, тези бъдещи наши водещи журналисти, бяха открили зрънцето, благодарение на което можех да се погледна в огледалото и да заявя „Е, все пак не съм чак толкова безличен”. Те прозряха подвига, героизма в едно твърде сиво съществуване и ми отвориха очите за него. Затова и съм им благодарен.