Необходимите компромиси Как да постигаме максималното при отстояване на достъпна среда и качествени услуги?

Александър Велков 

В желанието си да  сторим максимално възможното, за да улесним живота си понякога забравяме, че  около нас има и други хора, които макар и достатъчно толерантни, изпитват дискомфорт от промените в общата среда на придвижване и ползване на различен тип услуги. При всички положения би трябвало да се избягват  такива сериозни противопоставяния и много внимателно да   преценяваме къде можем да отстъпим и къде не. Няма съмнение, че недоволни винаги ще има – и сред зрящи и сред незрящи. Целта ни е техният брой да е значително по-малък от този на доволните.  Ще се опитаме да илюстрираме казаното по-горе с актуални примери.

 

Силата на звука на светофарите и електронните табла е нестихващ повод за дискусия между нашата организация и Столична община. Позицията, която отстояваме е, че звукът би следвало да е максимално усилен, защото членовете ни разчитат основно на слуха си, а има и сляпо-глухи. Стандартният контрааргумент е, че столичани се дразнят от сигнала и едва ли не не могат да спят. Така и никой не ни е предоставил информация за подобни оплаквания, но нищо чудно да има доза истина в тези твърдения. Компромисното решение, което се практикува е намаляване на звука на светофара на местата, в близост до които живеят недоволните граждани. Миналата седмица бе промотиран светофар, внесен от Турция, при който звуковия сигнал е заменен с гласови съобщения. И това е едно от възможните бъдещи решения за града. Що се отнася до електронните табла, още миналата година бе разработен софтуер, чрез който те се усилват посредством смартфон. За съжаление не всички незрящи могат да работят с  апарати под Android, но подобни подходи са стъпка в правилната посока.

По време на споменатото представяне на светофар,  един от локалните разговори се отнасяше до това дали да има бутони, натискани само от незрящите, за да не се включва всеки път звука, който да притеснява хората. Доколко ги притеснява и доколко е полезен и за зрящите или пък им е все едно? Дали вторият бутон ще бъде намиран лесно от гостите на града със зрителни проблеми? Усещането ми, поне що се касае до  конкретната тема е, че повечето наши членове са против подобно разделение.

  Натискът, който непрекъснато оказваме за поставяне на релефни водещи и ограничителни линии по пероните на метростанциите често среща отпор по ред причини, една от които е, че жените,  придвижващи се върху токчета изпитват затруднения при преодоляването на тези препятствия. Колкото и естетично настроени да сме и да се възхищаваме на едно от най-великите произведения на природата – жената, няма как да  отстояваме различна позиция от тази че  релефните плочки са жизнено важни за ориентацията на хората с нарушено зрение в метрото и  макар да ни е неприятно за случаите с препъвания бихме посъветвали  представителките на нежния пол да бъдат по-внимателни в маркираните сектори. За разлика от нас те могат да разчитат на очите си, предпазвайки се от злополуки след преминаване на ограничителната линия. За незрящите последиците  биха били далеч по-сериозни. Към опасността от пропадане върху линиите  можем да добавим и неудобството от движението в центъра на перона между забързаната тълпа в пиковите часове.

  Изключително интересен е казусът с картите за градски транспорт, които ползваме. Преди те се издаваха от Съюза и това беше един от ангажиментите,  костващи време и нерви на председателите. За щастие, поради ред причини, от доста години вече картите се издават от съответното звено на Центъра за градска мобилност. Първоначално пластиките трябваше да се подменят всяка година, но последното беше променено и това определено е в полза на хората с увреждания. По същия начин  стоеше въпросът и с ограниченията в плащането на месечните такси. Преди  съществуваше  лимит от 3 месеца, което също бе отменено. Миналата година имаше размяна на няколко писма между Столичната организация и Общината за начина на презареждане – кой има право да   захранва картите от името на човека с увреждане? Доскоро режимът беше доста по- либерален, но в момента, поради постъпила жалба от човек с увреждане, притеснен за личните си данни, , карти се получават само от самия ползвател или от упълномощено лице. Спорове  се водеха и по това кой може да ползва картата като придружител. Достигна се до варианта  в случай, че  титулярът е в наличност това да бъде всеки, посочен от него. При  употреба на картата без незрящия с нея може да пътува само лице, чието име присъства на гърба й. Със сигурност това положение не е от най-удобните за всички. Ала имайки предвид, че пътуването ни с градския транспорт е субсидирано с толкова сериозна сума и таксата е напълно по възможностите на  пътуващите с увреждания бихме могли да се изкажем за качеството на услугата като „задоволително“. Още повече, че никой не изисква от нас да валидираме картите в автобусния, тролейбусния и автобусния транспорт – едно абсолютно адекватно решение.

  Примерите за спорни въпроси, по които сме реагирали не са един и два – колчетата по улиците, стърчащите врати на магазини, телефонните кабини, липсата на жълта маркировка за слабовиждащи по стълбищните площадки, бутоните, чрез които се отварят вратите в някои автобуси и тролеи в градския транспорт, най-разнообразни претенции относно Комуникационната група на ССБ и т. Н.

  Воденето на съдебни процеси и излизането на протест са нещо необходимо, когато се налага, изискващо време и нерви и достатъчно сложно, ако се практикува по всички правила на играта. Не по-малко трудно е, обаче да се водят разговори с различните институции. Чрез тези контакти често може да се постигне доста повече, макар и не в най-кратки срокове. Често забравяме, че и чиновниците са хора, които ако успееш да докоснеш  ще постигнеш чудеса. А ако не, макар и декларативно да се правят, че съдействат те винаги  ще намерят начин да забавят едно или друго решение. И тази пасивна съпротива да продължава с години. 

 

  Преговорите за постигане на определен тип отстъпки са въпрос на умение, такт и подход. И както се посочва в една реклама на  хазартни игри – на големи топки. В дебелите книги, особено в тези за рицари и мускетари, пише че трябва да се реагира на всяка нередност. Само че романите и теорията са едно, а действителността – нещо съвсем различно. Това, ако имаше възможност, Маркс с абсолютна сигурност щеше да го  потвърди начаса. В София хората, от които зависят важните решения са доста по-склонни да поставят на дневен ред проблемите ни, да ни изслушват и предприемат правилните мерки.  . Това е капитал, който сме длъжни да реализираме, давайки си сметка за две основни опасности – да се разделим в мненията си и така да блокираме процеса и да настояваме твърде упорито за отстъпки, които по никакъв начин не могат да ни бъдат направени. Поне не на мига или в близко бъдеще. Проявата на гъвкавост и търпение в никакъв случай не означава отстъпчивост от постигнатото до тук. Всеки опит за отнемане на права и привилегии би трябвало да бъде посрещан на нож, както бе на път да се случи преди няколко месеца при опита на правителството да промени законодателството, отнасящо се до Кодекса за социално осигуряване.